С тези думи започва най-откровения разговор в живота на Джон Ривърс. Двама стари приятели, седнали пред камината в коледната вечер и куп тайни, на които най-сетне им е дошло времето да бъдат... не, не разкрити. Споделени. Откровенията, равносметките и сладко-горчивите спомени се оказват добра компания за уискито, а любовта... любовта винаги е интересна тема за разговор. А този разговор между старите приятели Хъксли използва, за да представи някои от собствените си разсъждения за любовта и литературата, Бог и секса, интелекта и смъртта.

Ето защо сюжетът на „Геният и богинята“ е нещо повече от обикновения любовен триъгълник, от предвидимата авантюра и още по-клишираното пубертетно влюбване. Младият Джон Ривърс изобщо не познава жените. Ако ги познаваше, ако възприятията му за света не бяха ограничени и осакатени от религозната и твърде обсесивна майка, може би щеше да успее да избегне неприятностите и превратностите на съдбата и да се наслади пълноценно на класическата афера с жената на своя ментор. Уви, съдбата, в лицето на една влюбена и унищожена от пубертета девойка, обича да си играе с щастието на хората. И игрите й са жестоки.

Но нека следваме посоката на разговора. Споменът е разбуден от една книга - „Животът на Хенри Маартенс“ – официалната биография на човека, който в ключов момент от живота на Джон Ривърс се появява и (буквално) го спасява от съдбата на стар ерген и мамино синче, на самотен учен. Самият Хенри Маартенс е от онзи тип учени, които често стават обект на вицовете за физици – социално неадекватен, но безпределно гениален. И женен за най-истинската богиня, която младият Джон Ривърс някога е срещал, за единствената, която може да види. Кейти е много по-млада от съпруга си, но в същото време тя е като олтар, на който семейството принася всичките си грижи, единствена опора и основа за психическата стабилност на Гения. Несъмнено, той е центърът на собствената си Вселена, но тя е божественото присъствие, онази митична сила, която е накарала човекът да погледне небето и да започне да задава въпроси на и за звездите.

И един ден богинята отпътува. Недалеч, а в същото време – сякаш попада в друго измерение, изчезва завинаги, недостижима е по един съвсем различен начин. Геният не може да го понесе, превръща се в един уязвен и нещастен, болен старец, жрец, изоставен от своята Богиня... безпомощен, той я призовава да се завърне и да го спаси.

Но не всеки се ще се зарадва на това завръщане, богинята си има съперница. Семейство Маартенс има две деца – и ако малкият Тими се интересува само от влакчетата си и не вижда силите, които увличат семейството в драматичен водовъртеж, то сблъскващата се с първите признаци на младостта и сексуалността си Рут им се наслаждава по един твърде драматичен и леко перверзен начин. Пише лоша поезия, прекалява с грима и гледа тъжно, злобно и подозрително... Младото момиче толкова бърза да порасне и да се превърне в жена, да изпита всичко – от женската си сила до горчивото разочарование, че пришпорва емоциите си, подправя всичко с онзи... твърде логична, твърде романтична, твърде... литературна мелодрамотичност, на която са способни само бързащите да се преврънат в жени момичета. Ех,...

Рут се влюбва в Джон, Джон е тайно, платонично, прехласнато влюбен в Кейти, Кейти е безпределно отдадена на Хенри, а Хенри иска всичко. Иска любовница, иска секретарка, иска икономка, иска майка за себе си и за децата си, винаги иска повече.

Съсипана от смъртта на майка си и „болестта“ на Хенри, Кейти губи божествената искара, която я прави специална, която й дава сили да бъде всичко, което се очаква от нея и много повече. Кейти има много здравословно отношение на „ведро неведение“... днес бихме казали, че е доста „дзен“ и просто не обръща внимание на нещата, които биха могли да развалят доброто й настроение и позитивна нагласа. Къде да намери отново този огън, ако не в леглото на младия, непорочен Джон Ривърс? И ако не богинята, тогава кой да приласкае гузната му съвест?

Уви, съдбата има други планове... Пред камината, с чаша уиски в ръка и с тежестта на спомените си, Джон Ривърс си дава сметка, че геният и богинята са променили живота му. И от разстоянието на времето успява да прецени както миналото, така и настоящето, да го погледне с други очи и да види възлите, където съдбата е завързвала в тънките нишки на животите на хората.

„Геният и богинята“ е изключително силна книга, много повече философски разговор със самия Хъксли за живота, любовта и всичко между тях, отколкото просто епична любовна история. Българското издание идва при почитателите на гениалния философ, писател и социален пророк Олдъс Хъксли с допълнително изкушение –есето „Модите в любовта“, включено в книгата е уникална възможност да се запознаем с мнението на автора за различните лица на любовта. Без да осъжда, да критикува или да прекалява с тълкуването, Хъксли ни предлага един интересен и необичаен поглед върху начинът, по който възприемаме любовта днес и как той се е променил под влияние на културата и стила на живот.

Това не е книга, която можете да сложите на рафтчето с „евтина мъдрост за масите“. Това е книга, която трябва да прочетете първо с ума, а после и със сърцето си. Прочети повече

Книга с книга на Олдъс Хъксли не си приличат. “Геният и богинята” е толкова различна от “Прекрасният нов свят” или “Лебедът умира след много лета” , че направо не мога да си ги навърша да са излезли от един ум, но това са фактите. Този роман е неговият предпоследен и в него Хъксли (поне за мен) наистина достига висините на писането като съкровено изживяване. Като докосване до тленното безсмъртие. Защото няма тайни за писателското перо, или както казва единият герой: “„Най-твърдият обет е суха слама в пожара на кръвта” – цитира той. – По-скоро бих поверил дъщерите си на Казанова, отколкото тайните си на някой новелист. Литературните огньове са по-горещи от сексуалните. А литературните клетви са по-голяма слама за огъня от брачните или монашеските”.

   Но да ви обрисувам поне накратко за какво иде реч. Младокът Джон Ривър е непростимо девствен на 28 години, отгледан в желязната хватка на любяващата си религиозно-обсесивна майка. В стремеж към спасение, той успява да “избяга” в друг град и заживява със семейство Маартенс, състоящо се от Хенри Маартенс – гениален мъж с всички абсурд, произтичащи от рехавата му връзка със света, Кейт – доста по-младата му съпруга – олицетворение на всички знайни и незнайни богини (бели или не) за Джон, и техните две деца, едното от които е без значение за разказа, но другото… една напориста млада дама със страстно въжделение да е Лолита.

   Джон е най-сетне свободен. И, влюбен до полуда в Богинята, признава:

Нещастната ми майка – каза той. – Сигурно е било възможно да бъда по-нежен към нея. Но колкото и нежен да бъдех, това нямаше да промени основните факти – фактът, че тя ме обичаше като свое притежание, и фактът, че аз не желаех да ме притежават; фактът, че тя беше сама и беше загубила всичко, и фактът, че аз имах нови приятели; фактът, че тя се гордееше със своя стоицизъм и живееше с илюзията, че е християнка, и фактът, че аз бях възприел жизнерадостно езичество и винаги, когато можех да я забравя – което ставаше всеки ден, освен в неделя, когато ѝ пишех седмичното си писмо – бях изключително щастлив. Да, изключително щастлив! В онези дни за мен животът беше пасторална поема, примесена с лирични куплети. Всичко беше поезия.