Понякога това, че чета много ми тежи. Очаквам прекалено много от някои книги и съм склонна да се разочаровам. Така че има периоди, в които се отказвам от някои жанр или автор – имала съм такива моменти с Алиенде, с Амаду, с Бюджолд. Но най-тежко е било с фентъзито. Салваторе ме беше отказал от него за почти половин година... В един момент бях решила, че след „Песен за огън и лед“ никога няма да прочета хубаво ново фентъзи. И че проблемът е в мен – в крайна сметка, аз не съм от най-типичните почитатели на жанра. Не се кълна в името Толкиново, нито цитирам по страници „Колелото на времето“. Но обичам фентъзи и то е голяма част от читателския ми багаж.

„Името на вятъра“ на Патрик Ротфус е книгата, която ми върна вярата във фентъзито. Прочетох я малко след като „преговорих“ „Игра на тронове“ с ясното съзнание, че правя голяма глупост и има шанс да се разочаровам, само защото я сравнявам с всепризнат шедьовър. Нима може да има герои, които да ме очароват повече от лъстивите, жестоки, наивни персонажи на Мартин?

И тогава „Името на вятъра“ избухна в мозъка ми. Не мога да повярвам, че това наистина е първата книга на Ротфус... Какво би могъл да ни поднесе в следващите си книги, е загадка, чиито отговор нямам търпение да разбера. Книгата е уникална. Във фентъзито най-трудно е да избягаш от клишетата на жанра, от постоянното желание да превърнеш една добра история в приказка за принцове, принцеси и дракони.

„Името на вятъра“ носи този романтичен и наивен елемент, но Ротфус не изгражда целия сюжет върху него, което е страхотно. Той допълнително подслажда историята, без да я прави отровна и нечетивна. Квоте, както е преведено името на главния герой, се намира в края на пътя, превърнал се е в някой друг, опитва се да избяга в този друг. Може би затова започва да разказва историята си на необикновения пътник, който пък никога не би издържал на изкушението да запише най-важната история на своето време.

В последно време непрестанно ми подмятат, че не съм чел достатъчно фентъзита, затова се прехласвам по Джо Абъркромби, да речем. Това е факт. Но според мен това ми дава живителната невинност, която вече нямам в ред други жанрове, където самият аз троснато мърморя за приликите с това и онова произведение. Та, в очакване на нова порция обяснения как Толкин вече е писал за това в непосилния ми за четене “Властелинът на пръстените” ви представям още едно фентъзи, което успя да ме увлече – “Името на вятъра” на Патрик Ротфус, начало на класическа многология, която се надявам да не се разпростре излишно.

Историята тече като ретроспекция на живота на Квоте – могъщ магьосник, извършил куп легендарни подвизи, повечето от които продължават да се разказват в безброй варианти, кой от кой по-невероятни. В настоящето той се е загърнал в образа на Коте – простодушен собственик на страноприемница в малко, забравено от бога градче. Със задачата да запише истинската му история при него дохожда Летописеца, най-добрият разказвач, и спомените започват да текат, прекъсвани нарядко от събития в града, които неминуемо ще градират в следващите части до неотложност великият Квоте да се завърне.

Ротфус не бърза за никъде. В първия том – 800 страници с малък шрифт – проследява обстойно детството на Квоте в пътуваща трупа, избиването на родителите му от зловещите уж митологични чандриани, животът му като просяк и в крайна сметка попадането му в класически харипотъров университет по магии. По изпитан образец гордият Квоте притежава изключителни способности, но това бързо му печели множество врагове. Над половината книга тече спокойно и лежерно сред учение, периодични сблъсъци с противниците му – надменен благородник и неговите покровители сред преподавателите, в отчаяна битка с мизерията и желанието да свири, както и дълбокото пропадане по красавицата Дена. За нея много може да се напише, но нека кажем само, че е непостоянна и ефирна като вятъра и толкоз.