200 години след “Устоите на Земята” пак сме в Кингсбридж. Под мъдрото водителство на църквата цивилизацията не е мръднала и на милиметър напред, напротив – деградирала е. Величествената катедрала, около строежа на която тече действието в първите две книги, тук е построена и властва над околността, но начело й са религиозни пиявици, които оправдават своята алчност и суета с желанията на своя бог. Нищо ново под слънцето в коя да е епоха.

   Писана 20 години по-късно, първата част на “Свят без край” умело се напасва към вече издълбаните коловози… и не ги напуска. Да, страхотно написана книга от голям майстор, но… вече сме я чели. Структурата, героите, фабулата, дилемите… всичко е едно към едно с предишната книга, което носи едно постоянно чувство за дежа ву и елиминира всякаква изненада. Може би втората част на книгата ще тръгне по друг път, но за това ще видим по-натам, когато излезе.

   Въпреки това няма как “Свят без край” не може да не донесе удоволствие на всеки фен на “Устоите на Земята” (особено след лично мен разочаровалата ме “Крахът на гигантите” (първа и втора част)), а може и спокойно да се чете без нея. Историята се върти около споменатата вече катедрала и прилежащия град Кингсбридж, които се намират в постоянно балансиране между интересите (откровеното тунеядство) на духовниците и исканите на търговците и гражданите за повече свободи и възможности за развитие. Над двете фракции се намират и местните благородници, които наистина правят каквото си искат, но малко по малко започва да им се налага да се съобразяват с настроенията на жителите на подоепчните им земи.