Десетилетия наред Доброто и Злото се вплитат в поредици от конфликти, докато катедралата малко по малко извисява своя ръст, строена първо от Том, а после от неговия наследник, който, преживял много под ударите на съдбата, съумява да я насочи в посоката на новото, на изключителното. И една сграда става символ на всичко красиво и достойно. На Човешкото, неподвластно на времето.

Подобно на “Изворът” на Айн Ранд, архитектурата и нейните завоевания са използвани като една зашеметяваща метафора на издигането на човешкия дух и стремежа към съвършенство. Но при Ранд Хауърд Роурк иска да строи заради самото строене, заради ползата от завършеното, заради съвършената му фунционалност, а в “Устоите на Земята” двама майстори строят заради мечтата си да съградят най-зашеметяващото творение на човешкия стремеж към бог. И двамата не са вярващи (за щастие), но в своите стремления показват най-величавите страни на човешкия гений, дори и впрегнат в една безсмислена по своята същност дейност. Да, приор Филип има своите съмнения – стотици заплащат с живота си, докато катедралата възвисява снага – но и за миг не подлага бога си на съмнение. Но това все пак е XII век – има още време до освобождението на човека от оковите му, както в края на романа е показано смиряването на сляпата абсолютистка кралска власт.

Средновековен роман, в който бляскането на саби и проливането на кръв не липсват, но далеч не са на преден план. В който умът непрестанно надвива силата, въпреки нейното коварство и изменчивост. Роман, който те държи от първата до последната си страница, която затваря загадката, родила се в началото – Кен Фолет, популярен писател на трилъри, показва майсторство, което, използвано правилно, може да създава невероятен пълнокръвен сюжет. “Устоите на Земята” е от книгите, които не ти се иска да свършват.