Терзийски, та Терзийски. Добре де, ето ви Терзийски! Светослав Терзийски и “Безпризорни Ангели” е точно книга, която в главата ми се свързва безукорно с изд. “Жанет 45” – модерна проза без претенции за изключителност и протокласицизъм.

   Мила Мурати написа за него във “Фейсбук” думи, с които съм напълно съгласен:

Светльо Терзийски има добър, "натурален", малко грубоват стил на писане, не се взима насериозно, но почти достига сериозната литература по лековат начин. Един аха-аха добър писател, с находчив стил, приземен, тъжен, влюбен в реалността, до перверзия неприкрит, липсва му широта в темите, винаги имаш чувството, че пише за съседа или че разказва истории на маса... Един абсолютно не-интелектуален писател, нарцистично влюбен в грозната действителност...

   Точно това исках да ви напиша и аз. “Безпризорни ангели” е сборник с разкази за обикновените, нормални и трезвомислещи хора, които основно населяват планетата и точно това ги прави адски неинтересни за повечето нашенски писатели, които предпочитат да се центрират около по-“колоритни” образи (разбирай пройдохи, наркомани, алкохолици, набедили себе си за творци и прочие). По страниците на Терзийски има малко, но качествени истории: как човекът-Ангел трябва да заслужи името си чрез новия си бял пасат, как Алма става Душка, сдушква се яко с живота и пак се превръща в Алма, убийствената история за смъртоносната забранена любов “Неуспешен лов”, героят от порнофилми, превърнал се в тяхна жертва, и зрителят, вперил очи в него и пропускащ живота, за ангелския грях и разкаянието, тайните на женското сърце, неведоми и невъзможни, любоовта от първи и последващите погледи, за мултицета и други любови и малко казарма за гарнитура.