Самата същност на този сборник предопределя неговата дяволска разноликост. Толкова много автори, сбрани на едно място, разхвърляни без ред, без система, образуващи кипяща смес от грабващи, завладяващи и страховити страници и (нека си го кажем открито) бездарни графомански напъни. Грубичко, но това е положението, много станаха писачите в тази държава, трябва да се мисли поне малко как да бъдат озаптени. Но сред тях са и тези, които стават, тази толкова неясна дума, но сбираща в себе си всичко – хората, които наистина могат да пишат и по-важното – имат какво да напишат.

Отсега предупреждавам, че имам лично отношение към създаването и публикуването на този сборник. Не, няма мой разказ вътре – опазвам се още от суетата на писането, колкото и да ме човърка понякога. Но много от авторите познавам лично или задочно, знам колко труд хвърлят за това, което правят, знам и колко трудно е да се издаде този проект. И най-добре знам колко лесно е да изсипеш един тон тежки думи, колкото и правдиви да ти се струват. Аз няма да го направя. Проекти като “До Ада и назад” трябва да се правят, българската литература има отчайваща нужда от развитие отдолу, а не от сбирщината медийни автори, които киснат повече по сутрешните блокове, отколкото пред белия лист/монитора.

Всъщност не очаквах много от този сборник, признавам – не съм голям фен на хоръра (изключая Кинг с цялата условност на слагането на един етикет на разноликото му творчество), не питая и нездрава позитивност към българските автори, които дежурно ме разочароват (с някои изключения, естествено). Започвах сборника по различни начини – отначало, от края, от някъде там си, докато накрая не реших, че прекалявам вече с офлянкването и е време да го прочета. Заседнах един следобед и установих, че все пак бисери сред плявата има.

Знам, че доста от авторите се надяват да видят името си сред тези редове, но не ми се иска да се впускам в пространно разчепкване на всеки разказ, струва ми се досадно и за мен, и за вас. Имаше няколко творби, които ми скриха шапката и ще заложа на тях, другите ще ме извиняват – слагам под шапката на неспоменаванията и приличните, и откровено слабите разкази според мен. Имам си оправдание – някой може да хареса тъкмо тях. Има разлика между това да разкритикуваш професионален писател, написал нещо слабо, и начеващ, който може да напише нещо страхотно някога. А може и да не го направи. Все тая, в последно време станах свидетел на няколко гротескни реакции на писатели (с цялата условност на понятието), докачени от критика към творбите им. Просто по нашите ширини всичко е лично.

Без значение, ето кои ми пет направиха чудесно впечатление, поне още толкова бяха доста добри, но ще рискувам да не ги упомена:

Симеон Трифонов и “Страстен четвъртък” – ето това е еротична история, каквато не бях чел досега. Не, тя няма да ви възбуди, по-скоро ще ви завлече в толкова демонични бездни на удоволствие и наказание за него, че няма да имате къде да денете мислите си след това.

“Себастиан Волф имаше всичко. Време за себе си, целувки за съпругата си, поощрение за дъщеря си и колан за любовницата си”.

Звучи като стихотворение. Стихотворение с клуп накрая.