Тринадесет души се оказват пленници на едно летище всред нищото. Те трябва да се съвземат от напълно непланираната и нежелана промяна в графиците си и да оцелеят през няколкото часа оставащи до ранния им сутрешен полет. Трябва да го направят заедно. Като си разказват истории.

Така започва невероятното препускане през георгафски ширини и епохи, в което Дасгупта не ни оставя дори да си поемем дъх.  Тринайсетте истории са много близки до реалното, но и толкова сюрреалистични, че читателят се пита дали всъщност чете или не сънува невероятно ярки и цветни сънища. Образите в романа са така прилепчиви, че човек се чуди дали в крайна сметка това не са герои от неговите собствени фантазии. Думите се нижат, бавни и тежки, а същевременно всичко се случва с невъобразима скорост в главата ти. На моменти съпреживяването на разказа достига до физическо усещане – тръпки на ужас в „Сделка в тъмницата”, погнуса в „Куклата”, мъчително освобождение в „Срещи в Истанбул”.

„Токио: отменен” умело използва символиката на числото 13 за да разкрие идеята за спасителната роля на словото. От една страна – пътниците, които остават на летището са точно 13 - толкова на брой, колкото са библейският Спасител и учениците му – група, споена от безусловна любов и вяра. От друга страна – историите, които се разказват са 13 на брой и именно те носят спасението и извисяването на духа.

Рана Дасгупта е удивителен в умението си да разказва увлекателно в писмена форма, във  времето, когато да задържиш нечие внимание за повече от един параграф е истинско постижение. Историите му са интересна смесица между митове, градски легенди, случки от реалния живот, откъси от светските хроники и рекламни послания. Но също като в приказките винаги достигат до щастлив край.

В духа на приказната традиция развръзката за тринайсетте пътници, пренощували на летището, също е щастлива. И не само защото всички успяват да се качат на следващия полет.  Връщайки се към ритуала на разказването, те се спасяват един-друг от отчуждението  на съвременния свят, откриват у себе си позабравена  човечност, която ще им помогне да се почувстват по-близки  до самите себе си и до останалите.

„Токио отменен”  е една приказка на своето време – препускаща към следващия си приказен ангажимент, разказана на един дъх, помъкнала тежки куфари с незададени въпроси и премълчани отговори. Но той е и приказка за надеждата – че ще оцелеем като човеци. Ако си разказваме истории. В повече от 140 знака.

Прочети повече

Ето ви Рана Дасгупта. Дребничък, мургав, типичен индиец. Само дето е британец. А когато го прочетете (няма “ако”, да знаете!) ще видите един жител на света. Който се чувства еднакво удобно в западния свят, в Делхи, където живее, и в едно софийско кафе, където представи романа си миналата седмица. И където грабна моето внимание до степен книгата му да получи пълен приоритет сред десетки други чакащи. Заслужаваше си. Да, адски много си заслужаваше.

Това е роман с разкази. Мда, и аз отпървом гледах малко странно, стегнат в оковите на каноничното книгоиздаване. Майната му, ако следваме нашенските реалии, Рана никога нямаше да бъде преведен. Но “Жанет 45” не следват ничии правила, за което и непрестанно печелят все повече моето уважение. И още много техни чудесии ще се появяват тук, гарантирам.

Тринайсет пътника, приковани към едно летище заради буря. Различни, отчуждени, способни да стоят часове наред самостойни, без да свържат човешкото в себе си с това на хората около. Но започват да си разказват истории. И се получава един съвременен “Декамерон”, едни съвременни “Кентърбърийски разкази”. Последното го разбрах от автора и смелостта му да се цели толкова нависоко ми допадна страшно много.

Разказите… ето тук вече попадаме в дълбоките води на един страхотен талант, получил чудесен превод и редакция, както заслужава. Отделни светове, едновременно фантастични и толкова земни, сбрани сред страниците, докосващи се един в друг, преливащи почти неуловимо, но все пак различни, с отличим ритъм, стил, начин на дишане на буквите по страниците. Този роман сякаш пулсира в ръката на човек и е една от книгите, които не препоръчвам да се чете на електронен носител. Още повече, че поредната изключителна корица на Райчо Станев дава цялостна спойка на разказоромана. Как е стигнал до тази корица може да научите в “Аз чета”.

Рана Дасгупта няма граници за перото си, няма правила, които да спазва, няма стремеж да се хареса. Разказите му политват като пера, носени от вятъра – непредсказуеми, фантастични, никога не знаеш къде точно ще се приземят и дали изобщо някога ще го направят – те могат да летят и вечно! А сред кориците чака шивач, който една дреха издига до небесата и срива в калта; мъж, който решава какво си заслужава да си спомняте и какво не, забравили паметта си сред смазващия товар на интернет; милиардер, чиято дъщеря оживява всичко около й и затова я затваря в мъртва недостъпна кула до мига, в който миналото не се завръща с трясък да предяви себе си; картограф, попаднал в ситуация, в която трябва да плати за спасяването на живота си, докато се опитва да промени света; една жена, превръщаща се в магазин (да, звучи странно, но разказът е потресаващ!), един надлез, зад който може да се скрие цял един живот и едипов грях; мъж, влюбен в очовечаваща се кукла, която ще го докара на ръба на човешкото и неосъществимото (“Атлас”!); една нетривиална моряшка история и чакащата на сушата жена; безмъртен, готов да смени вечността за една дума на място; магично момиче, способно да сбъдва фантазии, всякакви фантазии, невероятни фантазии… и сама да се изгубва сред тях…; един късметлия, издигащ се в шеметен полет до мига, в който решава да се спусне стремглаво накъдето трябва; и накрая един сънорециклатор, който е в тежки отношения с храната и хората… Толкова много неща са сбрани зад тези корици, просто е неизразимо с думи кратки.

Прочети повече