Признавам си, че винаги съм била леко скептична към съвременната българска литература. Липсвало ми е надскачането на плоското и до болка познато ежедневие, липсвало ми е универсалното послание, което да ме грабне и да ми каже нещо повече от това, което вече знам. Или пък да ми разкрие нещо, което нарочно съм подминавала в себе си, макар и да съм била на косъм от него. „Ангелски намерения” обаче ме грабна и ме трогна, а най-изненадващото е, че успя да ме просълзи. И някак си да ме смали. Сякаш тази книга е написана от дете. Чиста и лека, усмихната и тъжна едновремнно. Естествена, без мисловни напъни. Кара те да й имаш доверие и да се наведеш, за да я чуеш добре. И да я погалиш – за да й отвърнеш със същото.

Повествованието е интересно и примамващо, някак си те води неусетно към Нещата, които живеят Тук и Сега своя видим и невидим живот. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че това е малката „Майстора и Маргарита”. Далече съм от мисълта да сравнявам Теодора Манова с Булгаков, но съм сигурна, че и двамата автори са пили жива вода от един извор. Фантастичното не е ситуирано някъде Там, не е и в паралелни времена и пространства, а се усмихва в нашия свят и смело навлиза в него, като разсъблича своята мистичност. Духчето, което живее в бойлера, Малката русалка, която мечтае да се върне в морето, ангелите-хранители на всеки един от нас – всички те са някак плътни и реални, като естествено продължение и проекция на най-изконния копнеж в душата на всеки един от нас. И в същото време са част от един наистина увлекателен сюжет, който не ти позволява да четеш книгата дълго и с почивки, а усмихнато те принуждава да я прочетеш на един дъх.