“Деветата порта” на Артуро Перес-Реверте е от онези романи, към които не бих посегнал, ако не са ми препоръчани от приятел, както се случи. Виж, ако бе запазено оригиналното книжно, а не филмово име – “Клубът ‘Дюма’”, щях отдавна да съм го прочел. И все пак еволюцията на кориците е очевидна – вижте онова долу, с меката корица от 2000 г., и великолепното оформление вдясно на следващия тираж с твърда от 2008 г., който за зло или добро е на изчерпване.

   Прочетох книгата между “Сянката на вятъра” (второ ревю) и “Играта на ангела” (второ ревю) и тя пасна чудесно на литературната си компания, което още веднъж затвърди страстта ми към испанската школа писатели. Самият Перес-Реверте е много интересна птица, близък приятел на Борхес, на когото чете в последните му години, както научих вчера от колежката Мила от “Аз чета”.

   Главен герой в романа е литературният наемник Лукас Корсо, чиято професия е да издирва редки и безбожно скъпи книги за колекционери. Той е същинско кълбо от разрушен личен живот, хаотично и напрегнато настояще и липса на ясно бъдеще. До момента, в който е запратен да изследва три идентични копия на безценната книга De Umbrarum Regni Novem Portis – “Книгата на деветте порти от царството на сенките”, която служи за призоваване на дявола и чийто печатар е качен на кладата заради дръзновението да я издаде. Знаете, църквата винаги е смятала литературата и изобщо четенето за излишна глезотия и неприятен подтик към самостоятелно мислене.

  Сравняването на трите копия на демоничната книга завърта едната линия на сюжета, за мен неособено интересна – нямам влечение към тези плитки фабули, свързани с демонични тайни, скрити зад средновековни шифри от тайни общества. Все пак в книгата има отпечатани интересни илюстрации (различни в двата тиража), които авторът си тълкува и напасва към сюжета по лично усмотрение.