А как пишат тези шведи! Още Стиг Ларшон и неговата трилогия “Милениум” разби предразсъдъците ми към кримитрилърите, а сега Йон Айвиде Линдквист с “Покани ме да вляза” окончателно затвърди в мен убеждението, че най-директната проза принадлежи именно на шведските автори. Проза, която хапе, със или без фантастични елементи.

   Линдквист започва да говори на “ти” от първата страница, допуска те до същината на героите от първия ред, не оставя неосветени дълбочини, не скрива нищо. Вместо това допира мастилен нож до гърлото ти, впримчва те в книжна примка и те кара да четеш още и още, да задишаш с всеки един от героите, никой от които не е невинен, никой от които не е “герой” в класическия смисъл на думата. Всеки е омърсен от живота около него.

   Малкото момченце – Оскар – е тормозено от хулигани хлапе, което не се свени да краде редовно от магазините. Малкото момиченце – Ели – е всъщност 200-годишен вампир, който иска своята дажба кръв на всяка цена. Около тях мъждукат животите на околните, жертви на живота, жертви на жаждата за кръв – те са педофилът - роб на своите страсти, кварталните пияници, оплетени в своята мизерия, полицаят – садист, използващ религията за прикритие, разкапани семейства, наркотици, гнилоч от първото до последното стъпало на блоковете на квартала Блакерберг. И всичко това разказано през очите на деца – тихо, спокойно, предопределено, без миг чудене възможно ли е да е другояче? Галактика фар, фар ауей от “Пипи Дългото чорапче” и онези, другите шведски дечурлига.