Когато заговори Нобелов лауреат по икономика, трябва да замълчим. Когато заговори главният икономист на Световната банка, трябва да потърсим гнили домати около нас. А какво става, когато това е един и същи човек?

Започнах книгата с подозрения, въпреки че вече бях прочел предишното му творение – “Глобализацията и недоволните от нея”. Очаквах да оправдае едрия бизнес за развихрилата се криза. Бърках. Стиглиц буквално разкъсва банковата система и покорната американска власт. А неговият глас не може да бъде лесно оборен или заклеймен.

“Свободно падане” започва отдалеч, от онзи момент през 1999 г., когато законът Глас-Стийгъл е отменен, с което е прекратено изкуственото разделение между търговско от инвестиционно банкиране. Оттам проследява неудържимия растеж на банките, които стават “твърде големи, за да фалират” и знаят, че и да закъсат, държавата, ще ги спаси. Както и се случи.

Стиглиц описва по достъпен начин измамата с ипотеките и застраховките срещу тяхното неизплащане (нещо, което силно ме обърка, докато четях мемоарите на американския финансов министър Хенри Поулсън преди няколко месеца), глобалната обсесия от лесните кредити, корумпираните практики сред висшите етажи на властта, липсата на какъвто и да е контрол над банковия сектор.

Икономистът е недвусмислен в обвиненията си: „Нископлатените работници, които са се трудили упорито цял живот и не са направили нищо лошо или непочтено, ще трябва да претърпят орязване на заплатите, но не и финансистите с възнаграждения от милиони долари, които доведоха света до ръба на финансовата разруха. Те бяха толкова ценни, че трябваше да им се плащат бонуси, за да ги задържат”.