На първо място – за какво, по дяволите, се говори в тухлата “Как работи умът”. Всъщност за нещо простичко, както пише той още в началото:
“…умът e сложна система за невронна обработка на информация, която изгражда мисловни модели на физическия и социалния свят и преследва цели, свързани по същността си с оцеляването и възпроизводството в една предмодерна среда”. Туйто. Пинкър се опира изцяло на еволюцията и математиката и изгражда стройна теория за появата на разума и неговото преимущество за разпространението на нашия вид до доминиращ на планетата. А че още в главите си сме в праисторията, това едва ли може да се отрече.

   Всъщност, уплашен от мащабността на “Гьодел, Ешер, Бах” на Хофстатър, бях решил, че и Пинкър ще ме занимава надълго и нашироко с математика, но за радост това се оказа невярно. Вместо това той пише за какво ли не друго, карайки ме да изписвам дълги колонки с числа на страници със записки. Всъщност си извадих толкова много откъси, че до голяма степен ще се опра на тях, вместо да преразказвам тезите на Пинкър. Имам и огромното преимущество да съм работил върху книгата, така че копирането на откъсите от файла е детска игра в сравнение с многочасовото изнурително преписване като при “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.” на Ан-Мари Тиес, например.

   В “Как работи умът” Стивън Пинкър изследва не само умът и еволюцията му, а целия ни начин на живот – от отношението между близки, между непознати, любовта, чувствата, емоциите, логиката, през взаимодействието със света, сблъсъкът между съвременния свят и нашите мисловини модели, изобщо как оцеляваме на тази странна планета, сред цивилизация и безброй джаджи, за които просто не сме приспособени. Естествено, абсурдно е да се абсолютизира “назадничавостта” на нашите мозъци – тяхната пластичност е уникална и дори в течение на един-единствен живот имаме възможността да ги приспособим към чудесно вършене на множествено странни неща, както убедително доказва примерно Норман Дойджи в още една много добра (че и доста по-тънка) книга – “Невероятният мозък”.

Но да не се увличам, вече в главата ми е такава мешаница от книги, че постоянно ми изникват подкрепящи или отричащи доводи и мога до утре да посочвам връзки в други произведения за “Как работи умът”. Крайното ми заключение от книгата е, че тя е великолепно произведение, което внася адски много здрав разум в една хлъзгава материя, каквото е осъзнатостта и ме кара да чакам с огромно нетърпение излизането на следващата книга на Пинкър: The Stuff of Thought: Language as a Window into Human Nature, пък и е крайно време да си дочета “Езиковият инстинкт”, която неколкократно ме отчайваше.

   Ето ви откъси, колкото душа иска:  

   Да започнем с това какво точно е “ум” според Пинкър:

“Умът е система от органи за изчисление, създадена от естествения подбор да решава типа задачи, пред който са били изправени нашите предци при техния събирачески начин на живот, а по-точно, да разбират и надхитряват предмети, животни, растения и други хора. Това обобщение може да се разчлени на няколко твърдения. Умът е онова, което мозъкът прави; по-конкретно, мозъкът обработва информация, а мисленето е вид изчисление. Умът е организиран на модули, или ментални органи, всеки със специализирано устройство, което го прави експерт в една област на взаимодействие със света. Основната логика на модулите се определя от генетичната ни програма. Действието им е моделирано от естествения подбор така, че да решава задачите на ловно-събираческия начин на живот, воден от предците ни през голяма част от еволюционната ни история. Разнородните задачи на дедите ни са били подзадания на една голяма задача, пред която са били изправени техните гени – да увеличат максимално броя на своите копия, стигнали до следващото поколение”.