Но да обърнем внимание на главния герой - “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XX в.” на Ан-Мари Тиес. ДА, ДА, ДА, книга, която всеки лумпен трябва да прочете, да си пусне пак коса, да махне кирливата тениска с “България на три морета” или фиктивни хански ликове и да захване с нещо смислено в живота вън от омразата към всеки и всичко. Но знам, че това е само мечта.

   Тиес е написал кратка, но много наситена книга, в която методично проследява зараждането на идеята за нацията през XVIII век, породена до голяма степен от културната хегемония на Франция и желанието на отделни интелектуални кръгове да я победят с всякакви методи. Още в началото Тиес пише: 

Модерните нации не са създадени така, както разказват официалните им истории. Техният произход не се губи в мъглата на времето, в онези тъмни и героични векове, описани в първите глави на националните истории.

Истинското раждане на една нация е моментът, когато една шепа хора заявяват, че тя съществува и се захващат да го докажат.

  Процесът е мощен и неудържим, предава се от страна на страна, подема се от нови и нови интелектуалци, докато огромната маса европейски жители дори не подозират какво гигантско разделение предстои.

Европа през XVIII век отваря врати голяма опитна работилница, в която няма майстор, но въпреки това е много оживено. Тя постига най-високата си производителност през следващия век… Резултатът от колективното производство на национални идентичности не е един модел, а по-скоро, по провокативните думи на социолога Орвар Льовгрен, един вид комплект “Направи си сам”: поредица от подобрения на “националната душа” и набор от процедури, необходими за тяхното извършване.

   Какво става от цялото трескаво “национализиране”:

Днес знаем добре какво трябва да съдържа списъкът от символични и материални елементи, които е необходимо да притежава една нация, достойна за това име: история, утвърждаваща приемствеността с великите предци, поредица от герои, въплащаващи националните добродетели, език, културни паметници, фолклор, свещени места и типичен характер на ландшафта, специфичен манталитет и официални символи – химн и знаме – както и живописни отличителни белези – носии, кулинарни специалитети или емблематични животни.

    Всичко започва с измислицата, че по селата се е запазил някакъв автентичен древен дух, който градската култура е унищожила. Започва се безкрайно обикаляне на провинциите и събиране на какви ли не материали. Проблемът обаче е, че изначалната предпоставка е погрешна – не, в селата няма запазена богата, красива, невероятна древна култура. Тук-таме има останки, които обаче не са достатъчни за нищо вдъхновяващо. И заработва гигантска машина за фалшификации, водеща началото си от шотландския поет Джеймс Макферсън, който публикува вдъхновяващ епос, приписвайки авторството на бард от III век на име Осиан, който и до ден днешен е с крайно спорен произход, да не кажа откровен фалшификат. Вляво е картината „Осиан приема духовете на падналите френски бойци“ (1805), използвана за корица на книгата – художественото изкуство става мощен пропагандатор на националните идеологии след тяхното създаване.